Години – да го откриеш, секунди – да го загубиш

Години – да го откриеш, секунди – да го загубиш

Разхождах се сама в гората.
Бях попаднала в капана на собствените си мечти. Беше пролетен здрач. Стоях и се взирах в безкрая. Имах усещането, че съм в сапунен мехур и се носех из света. Но не знаех кога той ще се спука.
Бях сама. Без приятели. Сапуненият мехур все повече се доближаваше до бунтуващото се море.
Нямаше човек, пред когото да споделя чувствата си, нямаше човек, който да ме подкрепи. Щеше да ми остане просто едно празно съществуване.
Затворена в една клетка, аз се опитвах да пристъпя напред, а не успявах – 1000 мрачни години ме дърпаха назад. Бях на крачка от това да се предам.
Но си спомних как започнах всичко: исках да намеря приятели. И нямаше да се откажа. Та нали можех да повдигна облаците само с помощта на мечтите си! И благодарение на волята си успях да се отърва от този кошмар. От този безчувствен свят. Където приятелите не съществуваха.
Приятелството е като цветята.
Ако го поливаш с утринна роса, пропита с великодушие и толерантност, то ще расте щастливо, огрявано от слънцето на искреността и доверието. Но ако го оставиш на ветровете на недоверието и сарказма, и не го поливаш с доброта и обич, то ще изсъхне, и от него ще остане шепа пепел от разочарование и болка.
Приятелството идва от сърцето. Нужни са години, за да го откриеш и секунди, за да го загубиш. То трябва да се пази, защото в него се крие хармонията.

Лора Попова, V “в“ клас
Публикувано в „Млада муза” (вестник Труд), 02.03.09г