Човек е такъв, каквото е неговото сърце

Живяла някога една стара жена. Тя си нямала никого, освен един голям котарак.
Един вълшебен зимен ден, когато снежинките падали весело навън, огнището греело, а пламъчетата в него блещукали игриво, в дома на старата жена нахлул непознат мъж.
-Кой си ти? – попитала уплашено бабата.
Мъжът нищо не отговорил. Извадил пистолета си, който държал в джоба на панталона и извикал с треперещ глас:
-Горе ръцете! Парите или... – и не довършил думите си.
Последвало мълчание. Старата жена загубила ума и дума, но в следващия момент всичко се променило.
-Не мога, не бих извършил такова нещо. Не мога да направя зло на тази беззащитна жена. – в същия момент една сълза се отронила от окото му.
-Не плачи, момко. – казала бабата – Защо трябва да правиш зло? Кой те накара?
Жената му подала стол, казала му да се успокои и да и разкаже, какво се е случило. Тогава мъжът заплакал горчиво.
-Какво е станало? – отново попитала старицата.
-Извинявай, бабо! Имам жена и деца, но си нямаме дом. Живеем в една стара съборетина. Там е много студено, децата ми мръзнат и са гладни. Майка им ме изпрати да намеря нещо за ядене.
Тогава бабата отишла в другата стая. Донесла една питка и я подала на мъжа. Заръчала му да доведе семейството си, за да живеят заедно в бабината къща.
Така и станало. Те заживели весело и щастливо. Не след дълго мъжът си намерил работа, жена му шетала в къщата, а децата забавлявали добрата старица.
Така едно бедно семейство намерило своя мечтан дом, а старата жена не била самотна. Тя вече имала семейство и била много щастлива от това, че е извършила едно добро дело.

Йоана Караджова – VІ г клас